26.09.2013 г.

Паралелни

Лодки се обръщат в очите ми. Клепачите треперят за сън и трудно пропускат слънчеви лъчи. Вечер изплува целия този шум от деня и всичко пулсира с бясна скорост в главата ми.
За теб съм някъде далеч, но всъщност съм така далечна на всичко, което е близо до мен.

Ставам все по-добра в

корабокрушения в сини заливи
доизмисляне на спомени
ловуване на случайности

Слушам Nneka и все повече мечтая за Африка. А вчера се запознахме с най-негерманския германец! Уличен музикант, влюбен в Балканите, който мечтае да се справи с икономическите проблеми на Югоизточна Европа! От онези хора, които ти напомнят да преследваш, да жадуваш, да опитваш с отворени към мечтите очи...

В крайна сметка заспивам спокойно. Животите ни са обречени на сливане паралели.

*Картина

24.09.2013 г.

Всичко, което ни намира

тази сцена
в която плахо играя себе си
е скъсан лист от сценария

* * *

книгите които ни четат
песните които ни слушат
знаците които ни преследват
са всъщност хората
които ни намират





14.09.2013 г.

18,20

Крача бързо. Самото хващане на влак е истинско удоволствие. Въпрос на игра, не на крайна цел.
"Няма повече места!", Гишето срещу мен говори.
"А първа класа?", с надежда продължавам аз.
"Момент.... Има едно място, но днес е календарен ден и този влак е по-скъп.", Гишето вече гледа въпросително към следващия пътник.
Въпрос за размисъл: кои дни не са част от календара?
"Добре, дайте ми това място."
"Но така билетът ще е 18,20!"
Ок. Явно не приличам на човек, който разполага с 18 лева и 20 стотинки.
"Да, моля ви, има 5 минути до влака."
Skye  ме убеждава в едното ухо: Stop Complaining it Could be Raining.
Сдобивам се с билет и за много малко напускам софийския си хаос. Като се върна, ще почистя и ще сложа ред (да бе). Този месец живея временно. Въобще този момент от живота, в който си свободен електрон, заплашен от бездомност. Но и онова вълнение от предстоящото...
А той е далеч. Недостатъчно ми е да го сънувам. SMS-ите са малки щастия в приличащите си дни. Настръхнала съм от тези сънища. Понякога не са хубави, но знам, че това е от липсването. През деня ходя прекалено замислена, за да мога да понасям срещите с досадни познати по автобусите. БЛААААА БЛАААААА. Кой го интересува, въобще?!
Междувременно чета "Да убиеш присмехулник". Не знам как е възможно да има хора, които не са харесали тази книга в Goodreads.
С момичета имахме страхотна вечер... Историите нямат край цяла вечер, а после имам мускулна треска на лицето. Като цяло сигурно изглежда, че си говорим клишета, но всъщност са украсени със странни обстоятелства, определени реплики и невъзможни случвания. Гледаме се една друга, докато говорим, и по очите четем дните си. Онзи смях в погледите, чакал дълго да избухне. Онова очарование на оставащите във времето моменти, които нямаме търпение да си споделим. Изведнъж барманът (на Вели) пуска Gogol и с нея _________(не можах да намеря дума).
*
Вече сме в Стражица. Вагонът е почти празен, кондукторката ме стряска, докато слушам музика и пиша. Стоя на маса и четири места. Пътуването е дълго и има време за гледане през прозореца. Всичко навън навежда на мисълта, че

е време да запечатаме летните мигове 
зимнина за душите ни

 Продължават да ме гонят носталгиите по непропътувани места и неизживени лица.


6.09.2013 г.

Колко е къса есента

колко дълго продължава есента? тя пита
колкото погледа на уморена птица
преди да стигне топлото гнездо?
колкото няколко коняка
набързо глътнати по пътя?
колкото
на рамото ти
да заспя..?
*Снимка


1.09.2013 г.

За какво си мислиш?

Гледаш някъде напред пред нас, без погледът ти да издава какво виждаш там отвъд. Очите ти са потъмнели до цвета на горещо турско кафе, а наоколо витае онова нещо, което ме тласка да се свия в теб на облак. Облак, който просто диша и се носи, докато се стопи някъде в небето и от него не останат само бели линии. И не мога да не попитам "за какво си мислиш сега?". А то ще е за някой филм, който не съм гледала, или за някоя история на Стайнбек, или за някое далечно място, където искаш да си пак. А аз задавам този най-женски въпрос на света "за какво си мислиш?" и чакам с горящо в зениците нетърпение да ми разкажеш,  и ме е яд, когато не съм гледала точно този филм, и не съм чела точно тази книга. А когато после го правя, се връщам там в онзи момент и си представям какво наистина си мислел.
Станала съм алчна - искам всичко да е само за нас. Roger Waters да разбие Стената само за нас, искам любимите ни групи да свирят само за нас, искам планините и езерата само за нас. Искам да си подарим света, който бихме обичали, като парче пица да си го разделим, да оставя и моята половина за теб. Иска ми се да мога да се откъсвам от Стената от хора, които съм допуснала сама, да успявам да полетя, докато мисля, че падам, да съм все една и съща и да знам каква съм.
Есента винаги  помага, когато ти е малко изгубено, когато не знаеш къде е място ти  в това цялото, когато не знаеш от коя страна на Стената си или и ти си просто тухла в нея. Есента е истинското начало на цикъла вътре в нас. За да се родим в златисто, да се научим да ценим цветовете за краткото време, преди да започнат да изстиват до изсъхващо кафяво. Есента, която чака двамата с теб да изпием на екс залеза и да тръгнем по Пътя към вечността на моментите.

* Снимки